Муж ударил меня перед двумястами гостями, а когда я подняла плик, его улыбка исчезла

В дванадесет минути преди полунощ съпругът ми ударил осеммесечния ми корем почти с лакът и прошепнал, че детето ми ще остане без дом. Ударът беше в бузата, но аз усетих болката чак в пръстите на краката. Под огромния полилей на хотел „Гранд Халсион“ двеста гости замръзнаха с чаши шампанско в ръце. Оркестърът прекъсна песента си по средата. Някъде зад мен падна метален поднос и издрънча като камбана.

Грант държеше ръката ми над лакътя. Усмивката му остана прикована към лицето, гладка и любезна, същата усмивка, с която се снимаше за списанията. Само пръстите му издаваха истината.

— Стани, Евелин — каза той тихо. — Не превръщай новогодишната вечер в цирк.

Дланта ми лежеше върху корема. Бебето се размърда под нея, сякаш беше усетило опасността.

— Няма да стана.

Гласът ми прозвуча по-ясно, отколкото очаквах. В гърлото ми обаче имаше вкус на желязо.

До Грант стоеше Лайла Вос, директорката по развитието на неговата компания. Сребърната ѝ рокля блестеше под лампите, а диамантената гривна на китката ѝ беше моята сватбена гривна. Бях я търсила три седмици.

Лайла не погледна бузата ми. Погледна бордовата чантичка под шала ми.

Там беше пликът от слонова кост.

В него лежеше нещо, за което Грант вярваше, че никога няма да намеря. Нещо, което можеше да отнеме от него хотела, компанията и името, с което толкова години плашеше всички около себе си.

— Подпиши документите — прошепна той. — Преди бебето да се роди. Иначе нито ти, нито то ще напуснете това място с каквото и да било.

— Вече подписах нещо — отвърнах.

Усмивката му трепна.

— Какво?

— Обещание към майка ми.

Той ме стисна по-силно. Знаеше за завещанието ѝ, но не знаеше, че майка ми беше оставила отделен тръст с дата и час на активиране. Не знаеше и че адвокатът ѝ беше настоял да нося доказателствата лично.

На западния вход младият охранител Нико срещна погледа ми. Почуквах два пъти по чантичката. Това беше уговореният знак.

Грант забеляза движението.

— Кого повика? — попита той.

— Човека, който ще чуе всичко.

Седемдесет и две годишният Артър Колдър, семеен съветник на Мърсърови, стана от масата си. В ръката си стискаше салфетка, избродирана с герба на хотела.

— Госпожо Мърсър?

— Ако нещо ми се случи тази вечер, изпълнете Приложение седем.

В залата се разнесе шепот.

Лайла направи крачка към изхода.

Грант пребледня, но веднага се хвърли към чантичката ми. Отстъпих, за да предпазя корема си, и обувката ми се плъзна върху разлято шампанско. Ударих коляното си в стола. Болката ме преряза. Бебето ритна веднъж… и замря.

— Лекар! — извика някой.

Д-р Мириам Шоу коленичи до мен и постави пръсти на китката ми. Грант крещеше, че се преструвам, а двама гости го задържаха за ръцете.

Над сцената часовникът показваше 23:49:18.

Единадесет минути до полунощ.

Артър се наведе към чантичката ми, но точно тогава в залата се появи човек, когото не бях виждала от три месеца. Той държеше в ръце кожена папка и смотреше право към Грант. Папката се отвори, а пръстите му посегнаха към първия лист…

ЧАСТЬ 2

Папката се отвори с тихо прещракване на металната закопчалка. Човекът, който я държеше, беше Томас Рийд, бившият счетоводител на хотелите на Грант. По бузата му имаше жълтеникава синина, а палецът му нервно мачкаше ръба на една фактура.
— Ти не трябваше да си тук — каза Грант.
— Знам — отвърна Томас. — Затова дойдох.
Д-р Шоу притисна доплеровия апарат към корема ми. Студеният гел ме накара да потръпна. В залата всички чакаха един звук.
— Има пулс — каза тя. — Бавен е, но го има.
Поех въздух, който сякаш бях задържала от цяла година.
— Извикайте линейка — настоя Мириам.
— Никой няма да напуска залата — изръмжа Грант.
Артър се изправи пред него.
— Вече не даваш такива заповеди.
Грант се засмя, но смехът му прозвуча кухо.
— Аз притежавам този хотел.
— Не и след полунощ — казах аз.
Лайла се промъкваше покрай масите. Сребърната ѝ обувка закачи стол, а гривната на ръката ѝ иззвъня. Нико застана пред изхода.
— Госпожице Вос, моля, останете тук.
— Отдръпни се. Ти работиш за Грант.
— До тази вечер — каза Нико — работех.
Томас сложи папката върху масата. Вътре имаше разпечатки, банкови извлечения и копия на медицински бланки. На всяка бланка стоеше моето име, но подписът под нея не беше мой.
Грант погледна листовете и лицето му се втвърди.
— Това е клевета.
— Тогава обясни защо от сметката на фондацията са изчезнали четири милиона — отвърна Томас.
Шепотът на гостите се превърна в глъчка. Един инвеститор свали очилата си и започна да чете. Друг се отдръпна от Грант, сякаш ръката му можеше да остави петно.
Аз лежах на пода, стиснала чантичката си. Вътре имаше лист, който можеше да прекрати всичко, но Артър още не го беше извадил.
— Защо си мълчал? — попитах Томас.
Той наведе глава.
— Защото Грант заплаши дъщеря ми. После заплаши и мен. Но днес разбрах, че е използвал името ми, за да изтегли последната сума.
Грант се обърна към него.
— Ти подписа тези преводи.
— Подписът е мой. Разрешението не е.
Мириам отново провери пулса на бебето. Този път звукът беше по-ясен, но стягането в корема ми се засили.
— Трябва да отидем в болница веднага.
— Ще отида — казах. — Но първо Артър трябва да отвори плика.
Грант рязко тръгна към него. Нико и двама гости го спряха. Тогава Грант се усмихна на мен, не на тях.
— Евелин, ти не знаеш какво има в този тръст. Майка ти не ти е казала всичко.
Тези думи ме пронизаха по-силно от удара.
Артър извади плика. Печатът от червен восък беше напукан по средата.
— Госпожо Мърсър — каза той, — преди да прочета това, трябва да ви попитам нещо. Получихте ли съобщението от клиниката?
Телефонът в чантичката ми завибрира.
На екрана светеше непознат номер.
Вдигнах го, а гласът отсреща каза: „Ако искате детето ви да се роди живо, не позволявайте Артър да прочете втория лист…“

ЧАСТЬ 3

— Кой сте? — прошепнах.
В слушалката се чу тежко дишане.
— Погледнете към Лайла. Тя знае.
Вдигнах глава. Лайла стоеше до колоната, стиснала в ръка счупената закопчалка на чантата си. Артър вече държеше първия лист, а Томас беше пребледнял.
— Какво има във втория лист? — попитах.
— Не ми задавайте този въпрос — каза гласът. — Просто го спрете.
Връзката прекъсна.
— Евелин? — Мириам докосна рамото ми. — Какво се случи?
— Някой твърди, че детето ми е в опасност.
Грант се засмя.
— Това е поредната ѝ постановка.
Томас рязко се обърна към него.
— Не. Това е твоят човек от клиниката.
Залата притихна.
— Какво каза? — попита Артър.
Томас отвори папката и извади копие на платежно нареждане.
— Преди три месеца Грант е платил на доктор Хардинг да изготви медицински доклад, според който Евелин не е способна да взема решения заради усложненията на бременността. С този доклад е трябвало да я обявят за временно неспособна и да прехвърлят управлението на тръста на него.
— Лъжеш — изсъска Грант.
— Ето твоя подпис.
Томас посочи реда. Под него стоеше номерът на сметката на Лайла.
Лайла затвори очи.
— Беше само план — каза тя.
Грант я сграбчи за китката.
— Замълчи.
— Не! — извика тя и го отблъсна. — Ти каза, че тя ще загуби детето, ако не подпише. Каза, че после всичко ще изглежда като медицинска грешка.
Някой изпусна чаша. Звукът се пръсна по мраморния под.
Артър разгъна листа от плика.
— Приложение седем към тръста на Маргарет Мърсър — прочете той. — При доказано насилие, измама или принуда от страна на съпруга, всички права на Грант Мърсър се прекратяват незабавно. Управлението преминава към нероденото дете чрез неговата майка.
Грант се втренчи в мен.
— Ти си знаела.
— Подозирах.
— И ме примами тук.
— Ти сам избра да ме удариш пред двеста свидетели.
Артър извади втория лист, но този път не го прочете. Погледът му се спря на печата.
— Това е допълнение, подписано вчера.
Томас пребледня.
— Не може да бъде.
— Какво има? — попита Мириам.
Артър вдигна очи към мен.
— Маргарет е предвидила и смъртта на настойника. Ако Евелин бъде принудена да роди в клиниката, избрана от Грант, управлението преминава към резервен попечител.
— Кой? — попитах.
Артър не отговори. Телефонът му иззвъня.
Той погледна екрана и лицето му се промени.
— Резервният попечител е пристигнал на летището. И току-що е поискал достъп до всички сметки на хотела.
Грант направи крачка назад.
— Това е невъзможно.
От слушалката на Артър се чу женски глас:
— Кажете на Евелин, че баща ѝ не е мъртъв.
Всички погледи се обърнаха към мен.
А аз усетих как бебето отново ритна — точно когато Грант разбра, че човекът, когото беше погребал в документите си, идва за него…